Вътрешните полярности в човека го карат да се чувства или ограничен и нищожен, или горделиво-велик. Състоянието „жертва“ е набор от невронни пътеки, които изглеждат като удобен инструмент за „оцеляване“. Независимо как се ползва състоянието, то винаги отразява индивидуалния избор, който е полярен (съмнявам се – вярвам). Защитата на „жертвата“ е облага, наречена оцеляване. Но в определени ситуации „жертвата“ се облагодетелства като истински хищник. Невронните връзки затвърждават полярното състояние „жертва-хищник“ като извор на „облаги“ и се превръщат в навик. Моделът се приема за „печеливш“, защото индивидът получава облаги и като „жертва“, но се превръща в хищник, когато е необходимо. Но усещането за неудовлетвореност остава – жертвата е нещастна. При пожелана промяна – например за Любов и щастие, в наличните неврони пътеки не се открива изход… Остава вътрешно убеждение за безпомощност и зависимост (липса на избор), което води до повтаряеми модели на страдание. И независимо от проявата „жертва“ или „хищник“, индивидът е винаги в ограничението на хроничното усещане за нещастие. Точно поради тази причина жертвата не взема решения, не прави избори.

Когато нямам решение, прехвърлям отговорността на някого (приемам състояние „жертва“) и след това го обвинявам, че той е взел решението (прехвърлям се в състояние „жертва-хищник“). Но ако отново се наложи вземането на решение, слагам „миловидната“ маска (състояние „жертва“) и отново прехвърлям отговорността. Но след това пак обвинявам този, който е взел решението (състояние „хищник-жертва“). При това за себе си винаги имам оправдания, „обективни“ причини и дори влизам в „роли“ (плач, агресия, безпомощност и т.н.), които да „оправдаят“ невзетите от мен решения. Наглостта ми стига дотам да обвиня другия, че не ми е „разрешил“ да направя избора. Всички тези параметри водят до „удоволствието“, че съм жертва, която може да манипулира и контролира другите, като през цялото време излизам „сух от водата“. Защото самият аз не поемам никакви отговорности, т.е. не вземам решения… Порочният кръг на този процес наричам „оцеляване“ и „справяне“. Това е моята „облага“ и „печалба“ за това, че не проявявам себе си по никакъв начин. В същото време смисълът на моето съществуване е да правя избори, чрез които да разтеглям пространство-времето за следващата си паралелна реалност. Поради пък тази причина съм вечно неудовлетворен, защото хем нямам решение, хем не желая да направя упражнението „Вземане на решение“. Нямам решение, но и не желая да следвам, да използвам изборите, които другите са направили.

Извод: Хем ми се иска, хем не ми стиска. Хем желая да правя избори, хем не съм съгласен да нося отговорността за тях. Така всеки избор изглежда страшен, невъзможен и неестествен за моя начин на мислене и живот. Поради тази причина ползвам за избори единствено виртуалния свят (създавам си „филми“, в които мога, правя и нещата се подреждат по най-добрия за мен начин), където не ми се налага взаимодействие с реалността. В другия случай използвам готовите (матрични, егрегорни) модели, чрез които не ми се налага да мисля, т.е. затвърждавам състоянието „жертва“. И ако един ден ми се наложи да направя истински избор, защото е необходимо да го направя, обявявам, че не знам как, че не мога и че този избор е невъзможен.

Решение: Започвам с малки (ежедневни) избори, от които да не се притеснявам, страхувам. Такива избори, които да ми покажат, че дори да „сбъркам“, грешката не е страшна. Така постепенно добивам смелостта да правя избори, продължавам да ги правя, като поемам все по-голяма отговорност за действията, които ще извърша, след като съм направил избора. Важното е да осъзная, че всеки избор, който правя, изисква действие, което да потвърждава самия избор. Не може да обещая нещо, а след това да направя друго, което да ми е по-удобно, по-лесно, в зоната на комфорт, като обвиня околната среда, че не ми е осигурила възможност да реализирам съответното действие.

В допълнение: Каквото и да правя, то е вид избор. Невземането на избор е пак избор. Вземам решение, правя избор. Изборът е директно свързан с действието. Това е и причината да не се страхувам какъв избор ще направя. Важното е да осъзная, че ако даден избор се е оказал грешен, то изборът съм го направил аз. В моя власт е и да го поправя, след като осъзная и осмисля, че предишният избор е бил грешен. Така осъществявам няколко неща – променям себе си и избора, като разширявам границите на собствените си възможности. С всеки следващ избор ставам все по-добър и по-добър, с все повече възможности. Затова е важно да избираш. Изборът – това си ти.

Нарушаване на гордостта

Всеки път, когато интерпретирам дадена информация за това, че съм „некадърен“, „тъп“ или „недобър“, влизам в пространството на придадените значения и заставам в защитна позиция. Самата защитна позиция блокира информацията и заживявам единствено в света на придадените си значения. Това е порочен кръг, от който е почти невъзможно да изляза. Моите придадени значения са нещо, което съм приел за вярно, без да имам опитност за него. Смисълът на моето съществуване е взаимодействието с околната среда. Ако нямам опитност, се губи смисълът, губи се взаимодействието. Това е и дефиницията за гордост – отричам Източника, докато се стремя да докажа, че аз самият съм Източник.

Нарушаването на мнимата справедливост също е нарушаване на гордостта. „Старал съм се“ не означава „довел до успешен резултат“. Но тогава забележката „Хайде да достигнем до резултат“ звучи като „Не си се старал достатъчно“. А всъщност забележката е относно резултата – че няма такъв. Околната среда по принцип не ес интересува от усилията, с които сте достигнали до даден резултат. Нея я интересува само самият резултат. Затова тук решението е, когато сме започнали нещо, винаги да търсим резултат от действията си. Дори негативен, резултатът е резултат. Можем да признаем, да демонстрираме какъв е той, и ако не ни допада – да го променим. Ако обаче нямаме резултат, винаги ще смятаме, че ни е нарушена гордостта, т.е. че сме несправедливо обвинени, въпреки че сме се старали. Фокусът определя характера на резултата.

Решението от една страна е или да проверя придадените си значения (чрез опитност), или да приема всяка допълнителна опитност от околната среда като по-добра от моята, след което отново е необходимо да я проверя. Единствено действието е практическата опитност за проверката, на което и да е придадено значение. Ако резултатът е наличен, моето взаимодействие с този резултат, би дало отговор на въпроса доколко този резултат е полезен. Ако аз съм доволен от него, мога да го споделя с другите, без да ми се нарушава гордостта.