В това упражнение ще е необходимо честно пред себе си да си отбележим: Кои са думите, действията, фразите, които ме „изкарват“ от нормалното ми състояние (зона на комфорт)? Отбележи ги в своя Дневник, запомни ги и започни да се предизвикваш да ги отчиташ сам. Тренирай да се извиняваш за тях пред другите и да ги променяш на мига. Разкажи им къде си сбъркал, дори и другите да не виждат тази грешка или да те убеждават, че тя няма значение. Значението е за теб, а не тях. Ти търсиш промяна и е желателно да я практикуваш, независимо какво е мнението на другите.

Примери:

Едно от основните предизвикателства (тригер, спусък, катализатор и т.н.) , които ме изкарват от „нормално състояние“, е ситуацията, при която ми се посочва нещо, което съм сбъркал; грешка, която съм допуснал. Реакцията ми при това събитие е винаги защита, която се изразява под различни форми – слагам овладяната маска на любезност (ирония, хумор, смяна на темата и т.н.), обиждам се, навлизам в ролята на жертва или агресор. Във всичките тези случаи резултатът ми е, че спирам да чувам, че съм в грешка и е необходимо да работя за някаква промяна. По този начин показвам нежеланието за самата промяна, докато твърдя, че съм човек, който търси и е готов като действие за промяна. В общия случай тези мои реакции водят до сблъсък с околната среда – скандали, обиди, дори физическа разправа… Като следствие развивам тези защити като постоянна реакция (навик) и така в мозъка ми се заформя невронна пътека, че защитата, отричането и споренето ми осигуряват сигурността и „свободата“ да изразявам себе си. В същото време логиката показва, че приемането на „забележката“ за грешка или поправка може да бъде нормално приета, обсъдена и да се потърси най-лесният вариант за поправка на резултата.

Проблемни моменти

Съветът на околната среда за поправка най-вероятно е направен, поради факта, че тази околна среда има някаква опитност в подобни ситуации. Но вместо да чуем, че това е съвет, базиран на опитност, през филтъра на съпротивата и неприемането, обикновено чуваме „Не е добро това, което си направил“. Идеята е да излезем от емоцията на обвинението или критиката, като се обърнем към логиката: околната среда ме поправя, а тя е мой помощник за взаимодействието ми с нея. По-добре да чуя и тогава да реша, а не да реагирам през вибрацията на емоцията. Пътеката за правилната реакция минава отново през Ума (логиката): „Извинявай, веднага ще го поправя, дори в твое присъствие. Може би аз не съм разбрал.“ (поемане на отговорност). Извинението и поправката е необходимо да се тренират, докато превърнем това извинение в удоволствие, а действията ни за поправянето – да станат навик. Направено хиляда пъти, това упражнение ви води към желание дори да бъдете поправяни и коригирани. Това е практическото обръщане на полярността. Ако сам търсиш версии да откриваш грешките, които си допуснал (от подхвърлени фрази, твои умозаключения, усещания и т.н.), ще имаш възможността да ги поправиш, дори преди другите да са ги видели. Проблематиката тук е дали ще откриваш грешката или ще я замаскираш зад някой филтър. Ако фокусът ти е резултатът, а не усилията или емоциите, през които си преминал, то грешката се открива лесно. Ако фокусът ти остава емоцията, то следствието е, че изпадаш в защита; започваш да защитаваш дори това, което не е вярно; почваш да измисляш и да манипулираш нещата, като дори измисляш доводи, които са нелогични и необосновани. Затова и написаното тук е така направено – обида-поправка-фокус емоция-грешка. Следваме тези вълнови движения, защото самите ние сме вълнова енергия. Въпросът е тези „лъкатушения“ около централната линия да са с краен резултат „променям се“. Промяната като дефиниция означава на едни и същи събития да реагирам по различен начин: на репликата „Тук си сбъркал“ да стигна до резултат „Благодаря ти, би ли уточнил къде точно греша и да обсъдим как да го поправя? Дори ако можеш да ми помогнеш, за да се справим заедно по-бързо.“

Повишаване на тона

Фокусиран върху собствената си емоция от повишения тон, не търся и не чувам съдържанието в казаното, а наблюдавам и следя какво е предизвикал повишеният тон като реакции в мен. Фокусът автоматично (по навик) се измества върху емоция и реакция в ограничението Аз-Съм, а не върху информацията, подадена от околната среда. Освен това мозъкът ми започва да „сглобява“ пъзел на защитата по такъв начин, че да убеди и мен и другите в моята правота. Казано иначе – повишеният тон предизвиква в мен агресия, която някой друг е предизвикал, отричайки, че моят фокус е собственото ми емоционално състояние (посока навътре), а не съдържанието като послание от Източника, който съм аз самият, направил тази среда. Тоест Източникът – околна среда, съветва Източника – Аз-Съм, как да постъпи, и понеже Аз-Съм не желае да чува съдържанието, околната среда повишава тон с цел фокус върху съдържанието, а не върху емоцията. Прочитайки последното, мога спокойно да вляза в парадокс – докато ми повишават тон, не чувам нищо. Затова е добре да ми говорят спокойно. В същото време аз създавам околната среда, т.е. аз съм я накарал да повиши тон, за да чуя. Излиза, че се съпротивлявам на себе си. Тогава избирам да избягам изобщо от ситуацията и да се потопя в среда, в която няма повишаване на тон. Но точно защото не ми повишат тон, почти не чувам какво ми се казва и си правя, каквото желая. Логичният въпрос е „Кога ще чуя какво ми казва околната среда?“. В първия вариант, изпаднал в глуха защита, събирам решетките на своята филтрация и блокирам информацията, идваща отвън – нищо не чувам, поради повишен тон. Във втория случай отново нищо не чувам, защото нямам предизвикателства и интерес да чуя.

Извод: Ако не желая да чувам, е без значение какъв ще е тонът.

Решение: Да пожелая да чувам околната среда, без значение какъв е тонът. От една страна задавам въпроси, за да разбера повече от информацията, която ми се предлага, а от друга – желателно е да помоля да ме изслушат и да разкажа сам какво съм разбрал от казаното с идеята да хармонизирам системата вход-изход (чуто-изказано). Обикновено, когато информацията преминава през индивидуална филтрация, логиката казва, че тя (информацията) винаги е изкривена. Затова е необходимо да се повтаря на глас, докато казано и чуто се уеднаквят.

Промяна на плана (който имаш в главата си)

В много от случаите, фокусирани върху действия, които е необходимо да направим за или с взаимодействието на околната среда, слагаме като приоритет НАЧИНА, по който да бъде изпълнено това взаимодействие. Обикновено считаме, че начинът (планът, стратегията), който ние сме предложили, е най-добър и неговото нарушаване води до конфликт вътре в нас. Фокусирани върху себе си и своята „гениалност“ (гордост, неприемане), ние отричаме допълненията, корекцията и желанието на околната среда да ни помогне. Приемаме я за враг, в резултат на което губим много повече време, докато защитаваме своя план и позиция, вместо да приемем промяната в плана, да я адаптираме към своя план и да постигнем общи резултати. Това е като да спорим един час кой ще измие чиния в мивката, при условие, че тя е само една и нейното измиване коства 30 до 50 секунди. Причината за вътрешния конфликт е неприемане, отхвърляне на околната среда като наш помощник, желание за доминация, самодоказване и контрол, както и самодоволството на това, че ние сме една степен по-значими от всички останали.

Извод: Докато приемаме средата за свой враг, всяко взаимодействие с нея ще ни „изкарва“ от нормалното ни състояние. Идеята тук е да приемем от себе си (Източникът-околна среда) за себе си (Източникът Аз-Съм) – допълнението, което е извън параметрите и ограниченията на Аз-Съм.

Решение: Започваме да тренираме да чуваме всеки съвет от околната среда като най-добро допълнение за плана, който сме направили. Използваме поговорки „Две глави мислят по-добре от една“, постулати „Околната среда е мое допълнение и разширение“ или утвърждения „Хора, факти и събития се подреждат по най-добрия за всички начин, когато приемам съветите“.

Да помним, че когато сам търсиш и показваш грешките си, околната среда не те съди. Обикновено средата те приема за силен, израснал и осъзнат – човек, който може да се „изправи“ срещу себе си.